• Неда Антонова: Да бъдеш българин е мисия
  • A+ A-
  • Неда Антонова е единствената жена носител на наградата "Златния меч" за най-добър разказ на списание "Български воин". Писателката бе в Казанлък, за да представи своята най-нова книга, посветена на неканоничната светица Преподобна Стойна- „Съвършената". Издател на книгата е писателят и журналист Румен Леонидов. За книгата на Неда Антонова, той казва: „Тази книга е мисия, тя не е поредният роман. Неда има невероятно чувство за обобщение. Когато се съчетае способността да проникваш в историята с духовна чистота и вяра в доброто мисля, че така наречения продукт е повече от полезен и необходим." Интервюто е на Деляна Бобева, Дарик радио.

    Госпожо Антонова, според вас, на какво се дължи този наш стремеж от последното десетилетие да търсим духовната истина за нас, като народ, като отделни индивидии то във време на омерзение, във време на кал. Това индулгенция за грешните ни души ли е, или някакъв вид искрена потребност?

    Българската нация е древна. Българският народ е древен народ, но мисля, че е загубил знания за истината за себе си. По тази и причина, според мен, е лишен малко от самочувствие. Въпреки, това считам, че нищо не е загубено, понеже народът ни малко по-малко се връща към духовността, към истината за себе си. Съзнава, че е изпратен с мисия, че е духовен народ, че има да свърши доста важни неща за себе си в по-нататъшното си развитие. Затова го има и този подем, новото въщане към духовността. Затова хората търсят вече упование в духовното, не в материалното и това, което особено ме радва в някаква степен е, че младите хора , които емигрираха на запад, те виждат един изключително материален свят. Свят, лишен до голяма степен от духовност и когато те се върнат тук, те ще бъдат омерзени от материалното. Тук те ще намерят източник на онази духовност, която там им е липсвала. И това е хубавото. В това има голяма надежда. Затова и преподобна Стойна казва за този момент: „те ще се върнат отново в България и ще изградят отново България, като храм, с древна позлата и нови икони."

    Но пророчицата Преподобна Стойна има и много мрачни прогнози за страната ни. Като това: „България ще лети все по-надолу и по-надолу, като на празен геран ведрото, докато удари дъното и не остави надежда на никой жадуващ.Тогава онези, които са били прокудени по чужди земи, ще се върнат, чрез внуци и правнуци. Те затуй някога са били чрез Бога изпратени далече от тук, за да бъдат опазени, защитени и съхранени за новото време. И тогава тук няма да има градове, а само села и чифлици. И децата ще са повече от звездите".  Натам ли сме тръгнали, сега госпожо Антонова, към това друго българско време?

    Мисля, че вече сме го стигнали. И че вече ще чакаме тази млада енергия, която напусна България , да се върне тук. Искам да го доживея това време, много искам да го доживея.

    А откъде е вашата любов към преподобна Стойна? Една свята жена, тънела доскоро в забвение.

    Това не е любов. Това е неописуемо преклонение . Източник на сили, на енергия, на едно знание, което лично на мен ми помага да живея и да преодолявам животът такъв, какъвто е. Който никак не е лесен. Затова се надявам, че книгата ми за светицата може да помогне на онези хора ,които имат нужда от духовно знание. Затова иможе би разказах живота на преподобна Стойна по-емоционално, може би, отколкото трябва, но се надявам чрез този начин да стигна до хората.

    Имате един вид интуитивна среща с пророчицата?

    Да.. В някаква степен , точно такава среща. Всеки един писател си има интуиция и чрез нея той прониква до нещата, които не могат иначе да бъдат обяснени със средствата на науката. И в този смисъл интуицията е нашето оръжие.

    А ще промени ли нещо у нас книгата за тази неканонична светица?

    Вижте, имам една теза, че всеки взима от шведската маса това, което му се яде. В зависимост от нуждите на душата, човек ще вземе това, което му трябва.

    Пишещите хора имат по-изострени сетива за живота, по принцип. Страдат повече. В днешно време обикновено творците са и вид отшелници. Социални отшелници и много често завършват по някакав тих, обиден и омерзен от света начин, живота си. Вас за какво ви боли душата?

    Душата ме боли от това, че българинът не знае своята история. А има огромна нужда от това. Особено младите хора. Те не знаят какво е това България. Откъде са дошли българите, колко важна е тяхната заслуга. Сега това знание се пази от бабите и дядовците, и от моето поколение, което все още знае малко. И на това, което се надявам в бъдещето е, младото поколение да осъзнае, че да бъдеш българин, това е мисия. Това е не просто географско, териториалн, етническо или някакво друго понятие. Това е мисия. И е трудна мисия. Но мисля, че ние сме длъжни да я изпълни. Много се надявам и уповавам на това. Наистина много.

    Как? Как се връща любов в душата, при положеине, че живееш в един меркантилен, омерзен и много материален и пошъл свят?

    Чрез страдание. Само чрез страдание. Абсолютно.

    Не е ли жестоко?

    Не е. Страданието е огънят, който превръща парчето желязо, в ковано желязо. В произведение на изкуството. Страданието е това, което очиства душата. Само страданието.

    ... стига да му разбереш уроците на това страдание.

    Точно така. Затова мисля, че ролята на писателя е да помогне на младото поколение да разбере уроците, които днешното страдание му причинява. Че това не е просто някакво стечение само на обстоятелства, а че то има своята цел. Че този народ трябва да мине през това бурнило, през този огън, за да излезе оттам пречистен. Убедена съм.Трябва да мине оттам, без да мърмори, да го приеме като естествен процес това страдание. Неминуем процес.

    Откъде тази ваша любов към историята? Разказвате и пишете за събития от нея с толкова много жар?

    Обичам историята .Обичам миговете. Те са всъщност история. Всичко е история, всеки миг. Дори мигът, в който вие сте откъснали това цвете за мен, вече е история. Всичко, което вече „е било", е история и може да се разказва за него. Обичам всичко, което се е случвало. Няма минало, няма утре. Всичко е сега. В настоящия момент е всичко. Мъдрите хора казват, че: има минало настояще, сегашно настояще и бъдещо настояще. Всичко е в този миг.

    Живеем във време, в което хората бягат в големия град, понеже там са парите, възможностите, мечтите за сбъдване, може би. Вие обаче намирате покой в българското село. Наричате го дори „вашата Вселена". В какво се състои магията на българското село сега? Що за магия има в селото, след като от картата на България за последните 10 години са изчезнали 900 села?

    Това, което човек обича, не може да бъде нито модно, нито демоде. Аз просто обичам българското село, там се чувствам най- добре, защото то е вътре в мен. С неговата вселена, с неговата красота, с неговата духовност. То е неизразимо. И аз не мога да бъда друга. Не мога да обичам други неща. Родена съм с тези неща. Предполагам, че е права преподабна Стойна, която казва, че след време тук ще има само села и чифлици и няма да има градове. Градът като такъв, ще отпадне. Няма да има градове.

    На финала сте на новата си книга за любовта на Христо Ботев и Венета.

    О да. Та те са живели само 10 месеца заедно, а после тя го обича много, много години. 43 години. Много години. Книгата е и един начин да разбера кое прави любовта вечна. Това е моята тема. Кое прави любовта вечна?

    Имате ли ваш отговор на този въпрос?

    Имам, разбира се.

    Страданието?

    Не. Не е страданието. Просто трябва да бъдеш достоен за любовта. Това я прави вечна. Венета цял живот се опитва да бъде достойна за големия Ботев и любовта му. Цял живот. Та тя е била неграмотна, бедна, некрасива, разведена, с дете. А той гений, красавец, безсмъртен. И въпреки това цели 43 години любов! Респектиращо, а?

  • Facebook коментари