• Неда Антонова: Бих живяла където и да е, само да е в България
  • A+ A-
  • Неда Антонова е учител, писател и драматург. Автор е на деветнайсет произведения-романи и пиеси. В Търговище идва през 80-те години по служба и решава да остане да живее в града. Поговорихме си за вярата, творчеството, свободата на избор и две много специални жени.

    Г-жо  Антонова, родена сте в Плевенския край, учили сте в Санкт Петербург, дълги години сте работили в София, защо избрахте вие и семейството ви да живеете в Търговище?

    Бих живяла където и да е, само да е в България. Мисля, че след десетилетията на Възраждането, войните през двайсети век и годините на т.н. колективизация днешното време е най-интересно и благодатно за  вниманието на писателя. Процесите, протичащи сега в обществото,  притежават всички белези на национална драма с признаци на трагедия и заедно с това пред очите ни покълват макар и плахо, макар и задушавани от пошлост новите идеи и национални самоусещания на българите. А къде другаде, ако не в малкия град, тази явления могат да се наблюдават отблизо?!

    В Търговище първо Ви опознаха като  учител, а едва по-късно и като писател. Кое е общото и различното между тези две дейности?

    Дойдох в непознат град. Трябваше нещо да работя. Както е казано: цигулар къща не храни, автор на текстове – също.  Нужно ми беше препитание. Известно е, че  ако човек иска да успее в свой замисъл, трябва да прави онова, с което никой преди него не е поискал да се заеме. И започнах да обучавам на английски език деца на най-крехка възраст - от три до седем години. Интересът беше  окуражаващ. После нещата потръгнаха, разширихме възрастовия периметър и сега работоспособните членове на  моето семейство ми  помагат  в частната англоезична школа ”Антонови”. И в труда на педагога, и в този на писателя едно е важно: свобода, истина и любов. Свобода в избора на художествените средства, истина в чувството към  нещата и любов към обекта на собствените усилия, както и към самите усилия. Нямам друга формула.

    Наскоро отбелязахте своеобразен юбилей – трийсет и шест години от публикуването на първата ви книга – „Войната свърши в четвъртък”. А иначе Вие сте автор на деветнайсет заглавия – романи и пиеси. Кое отличава талантливия автор от посредствения?

    В най-общ план – вкусът на читателя. Като в шегата: ”Кажи ми кой те хвали, за да ти кажа какъв автор си!” Всеки от нас избира с какви хора – все едно дали те са триизмерни и живи или пък виртуални – да общува. И изборът му се диктува от собственото му интелектуално равнище. Ако сборният образ на масовият читател е непретенциозен към художествената страна на живота въобще, той ще избере посредствено четиво. Така масовият вкус ще издигне на гребена на вълната немуподобни  автори. В противоположния случай – също. Но ако Вие ме питате по какво се отличава Богоосененият от оня, комуто са помогнали временни обстоятелства, моят отговор е: по първото изречение. Колкото и да е кратко, то винаги съдържа общата тоналност на целия текст, неговата ритмика, а също и представата на автора за читателската аудитория, за която  текстът е предназначен. Никой уважаващ себе си писател не иска да бъде харесван от всички. Масовият вкус е средноаритметичен. А всеки пишещ човек се надява на нещо повече от средното ниво.

    Последните Ви книги  - и двете на издателство „Факел” - са посветени на две забележителни жени – царица Елеонора Българска (книгата е отличена с националната литературна награда „Николай Хайтов” за роман – б.а.) и Съвършената Преподобна Стойна. Ако приемем, че темата избира своя автор, как тези две идеи се добраха до Вас?

    Това са дълбоко интимни процеси, които трудно могат да бъдат овеществени с думи. Вероятно някаква подсъзнателна необходимост от  намиране и  осветляване на доброто, саможертвата, служенето на другите. Или пък  необходимостта от  духовен и поведенчески еталон, тъй нужен на  човека във времена на объркани ценности и изкривени представи за вечните неща. Трудно може да се формулират причините, довели до срещата ми – за мене изключително важна! – с тези две жени, пред чиито имена  и най-възвишеното прилагателно не би било достатъчно точно. След приключването на работата по тези текстове ми остана непреодолимото усещане за докосване до  бъдещето. Защото съм убедена, че хората на идните векове ще бъдат  надарени с качествата на Преподобната Стойна, неканоничната светица – способността към левитация, астрална проекция и телепортация - , както и с високия морал и жертвоготовност, проявени от Елеонора Българска през краткото й – само девет години – царуване, по-голямата част от което е преминала в лазаретите по време на войните: обикновена и никому неизвестна медицинска сестра и самарянка, наречена от европейската преса „Коронования ангел на България”.

    В статия по повод книгата ви за Съвършената Вие казвате „Време е да приемем разумната възможност, която ни е предоставена: да умираме по-съвършени, отколкото сме се родили?” Вярвате ли в прераждането?

    Вярвам във Висшия Разум и във великата роля и предназначение на всяко човешко същество. Затова не мога да приема, че всеки от нас е дошъл на този свят само веднъж, живял е ,както могъл, направил онова ,което собственият му ум и обстоятелствата са позволили, понякога дори убивал, друг път спасявал човешки живот… И толкова. Човекът е подвластен на общите природни закони. Няма дърво, което да е посадено, за да даде плод само веднъж, а после да умре и да се превърне в пръст. Умират листата му, но енергията му се съхранява до следващата пролет. Благодарение на този кръговрат днес имаме Байкушевата мура и  стария ясен в Златолист край гроба на Преподобна Стойна – връстници на българската държава. Щом дадено явление е възникнало веднъж, то е в състояние да се повтаря много пъти. Иначе всички усилия по сътворяване на света и човека ще изглеждат случаен експеримент,удовлетворяващ някакъв временен, макар и неизвестен на нас висш импулс… Човекът не е нито толкова съвършен, нито толкова отчайващо примитивен, че да му бъде отнета възможността за развитие…

    Доколкото знам, сега Вие работите върху  нов роман…Ще ни кажете ли нещо по-подробно?

    Не съм суеверна, но все пак нека не говорим за нероден Петко. Ще спомена само,че става дума една емблематична любов, за която досега само се е споменавало в историята и на която всички ние се възхищаваме, без обаче да знаем каква сила на духа е била необходима на една жена, за да може тя петдесет години  да отстоява паметта на мъж, с когото е живяла само десет месеца…  Но пък какъв мъж!!!

    Какво бихте искали да кажете на гражданите от Търговищки регион?

    Това, което всяка сутрин казвам на себе си: „Никое зло не е по-силно от надеждата ни за  доброто, което идва!”

    Интервю на Иван Колев

  • Facebook коментари