• Възгледите на един борец за европейските избори
  • A+ A-
  • Спрях да вярвам в светлото бъдеще още на двайсет и две. Тогава за затръшнах вратата на залата и обещах никога да не се връщам. Изкарах повече от десетилетие в активна борцова дейност, смених няколко треньора, които се счупваха да ми обещават просперитет в живота и спорта. Казваха ми да работя усърдно и да вярвам. Работих и вярвах.

    Бях приличен борец, но нямах амбициите да покорявам върховете. Преценявах възможностите си трезво и виждах, че ми липсват качествата на шампион. За сметка на това спортът ме плени като наука. Естествено затова повлияха студентските години в НСА, където разбрах, че възможностите на човека нямат лимит. В спортната академия има невероятно космополитни и пленителни личности, които не бих могъл да срещна никъде по света. Сигурен съм в това. Има и невероятни идиоти. Толкова невероятни, че и тях не бих могъл и тях да срещна никъде по света.

    Имах щастието да общувам с първите. Добри хора и,без да преувеличавам, учени на световно ниво, които възприемах като близки приятели, а не като преподаватели. Веднъж бях при един от тях да обсъждаме работата ми по изследване, което правех за специалната издръжливост. Телефонът звънна. Професорът вдигна и не говори много. Последваха няколко „да”, опит за възражение, после някакво категорично „не”, след това обяснение, че нещата не се получавали така както някой си ги мислел и накрая заяви: „Аз такова нещо не мога да направя” и затвори слушалката. После лицето му се зачерви. Професорът удари по масата и каза, че и те (преподавателите) имало кого да слушат. След това смъмри нещо, че целият български спорт ще стигне дереджето на футбола. След това ми каза, че се справям добре с материала и мога да го завършвам и предам.

    В онзи момент не разбрах точно какво иска да каже с онова за футбола, понеже не се вълнувах много от този спорт. Няколко дни по-късно споделих случката с колеги и те ме осветлиха, че най-вероятно професорът имал предвид как богати родители плащали на треньорите пари, за да пускат децата им да играят в мачове.

    Естествено, това не било за предпочитане, защото така „платените” играчи измествали някой, който можел наистина да играе добре. 

    Имах някакви амбиции да продължа да се развивам в спортната наука и след завършването, но ме посъветваха да не се пробвам. Аз обаче се пробвах. Явих се на изпит за докторанти. След всички кандидати останахме двама души, при обявени две места. Мислех, че нещата са ми в кърпа вързани. Оказа се, че въобще не разполагам с кърпа и няма нищо вързано в нея. Комисията прецени, че не съм достатъчно добре подготвен и председателят ми каза с приятелски тон: „Колега, не успяхте добре да защитите тезата си”. Трудно беше да приема, че ме скъсаха, но си казах, че щом не съм успял сега ще се явя пак. После разбрах, че всъщност второто място е заето от някой, който въобще не се беше явил на изпита. Естествено потърсих опора в преподавателите си, но те нямаше какво да направят. Казаха ми, че ще дойдат по-добри дни. Не си вярваха. И аз не им повярвах. Тогава дойде момента, в който тръшнах онази врата. 

    Сетих се за тази история години по-късно, когато в изборния 26 май 2019 г. българският народ трябваше да гласува за представители в европейския парламент. Не зная защо ги наричат тези избори „европейски”, при положение, че няма нищо европейско в тях. Единствената връзка с Европа е, че би трябвало да избираме депутати в европейския парламент. Въпросът е, че не ги избираме. За мен е ясно, че ако право да гласуват имат над 5 млн. души, а гласуват едва милион и няколко стотин хиляди изборът не трябва да е легитимен. Просто нацията избира да не гласува. Или може би не я интересува?!

    Крачех по улицата рано сутринта и се събуждах заедно със слънцето, което се протягаше зад блоковете. Разхождах се заради движението. Така стигнах до едно училище, в което имаше изборни секции. На входа стоеше младо момиче, което проверяваше нещо по списък. Няколко човека минаха и късата опашка от гласоподаватели потъна в коридорите към секциите си. После момичето извади мобилния си телефон се обади на някого. Не чух целия разговор, но долових онзи важен момент, в който казваше, че не са й изпратени всички ЕГН-та и няма как да проверява кой идва и кой не. В този момент до входа към двора на училището дочух някаква суетня. Двайсетина мургави граждани се бяха разпределили в колони по десет зад двама, които спореха оживено. После единия зашлеви другия. Сбиха се, но придружителите им ги разтърваха. Оказа се, че не можели да се разберат, кой за коя партия водел избиратели.

    - Какво значение има – попитах един от водените.
    - Има, има. Едните плащат 40 лв., а другите 60 – отвърна.
    - Вие от кои сте?
    - Не знам – каза онзи с объркване – сега ще разберем.

    Оставих ги и си тръгнах. Честно казано търговията с гласове не ме вълнуваше особено и кой знае защо се сетих пак за онази студентска история, в която вероятно някой беше изтъргувал нещо.

    Ако трябва да дам име на нашето съвремие то вероятно ще е „векът на обезценяването”. Мнозина се продават евтино. Продават гласовете си, продават труда си, продават себе си. Различни некадърници се продават без пари в стремежа си да задоволят егоцентричните си потребности, а партиите им намират прилични места в различни институции – държавни, общински, дори частни. Обаче най-опасни са онези в образованието. Училищата се пълнят с евтини кадри, които би трябвало да придават още блясък на просветата. Обаче става точно обратното. Бясно обезценяване върви в наши дни. Имам чувството, че скоро хората ще почнат да питат: „Достатъчно евтин ли съм? Ако не, мога още малко да смъкна от цената”.

    Улисан в тези си мисли не усетих как без малко да се блъсна в един съсед. Киро от 28 апартамент.

    - О, Ванка, какво става? Гласува ли вече? – пита той с мелодия в гласа.
    - Не – отговарих.
    - Е как така? Важно нещо е.
    - Нямам си партия – казах вяло.
    - Е все един ще харесаш близо 30 варианта имаш. – продължи весело Киро.
    - Тъй, ама нещо не мога да се ориентирам добре.
    -Аз- каза гордо той – гласувах за социалистите.
    - Прекалени интриганти са.
    - Е!? Имаш вариант да гласуваш за Народната партия – каза той и ми намигна.
    - Лидерите им са демагози, а и освен това имат твърде патриархална структура.
    - Хвани либералите тогава – продължи да упорства Киро.
    - На тях все някой друг им е виновен и имат проблем с еманципацията.
    - Патриотите – каза служебно.
    - Те са като малки момченца, които спорят за това кой, кого е заплюл на криеница.
    -Добре бе, човек – каза Киро изумен. Какъв си ти?
    -Аз съм борец – казах и му пожелавах приятен ден.

    След този разговор се почувствах безпомощен и в известна степен самотен. Искаше ми се да участвам, но мисълта, че изборите са уредени не ме напускаше. Те (в някакъв смисъл) трябва да са явление, което да вдъхва, ако не друго, поне надежда. Може да прозвучи наивно, но разглеждам вота като финал на олимпийски игри, където не знаеш кой ще победи. И седиш залепнал пред телевизора и гледаш отбора, или бореца, или джудиста, или плувеца и се вълнуваш. Но това е скъпо. Ние нямаме скъпи неща. Може би някъде в Европа се случва както трябва. Но в България е различно. Тук гледаме евтини кампании от евтини политици, които купуват евтини гласове. Бъдещето е като лъскава дрънкулка от битака. Не вярвам в това.

    И. Мопасан

  • Facebook коментари