• Образователният бос
  • A+ A-
  • Ако си мислите, че в околийскя град Т. образованието се управлява от кмета ще се излъжете. Ако пък сте на мнението, че околийският инспекторат ръководи нещата в училищата, пак ще сте в жестока грешка. В мисълта, че директорите или учителите решават как и какво да се случва няма дори и доза истина. Чистата истина е, че ръководител на целия образователен процес в околията на град Т. е четвъртокласникът Минчо Мръснишки. Това е човечето, което поставя на колене всички в просветната верига и те му се подчиняват безпрекословно. На всеки нормален гражданин това ще му прозвучи невероятно, но десетгодишният хлапак умело управлява околийските институции и гордо вее байрака на просвещението. Още по-учудващо е, че малкият Минчо умее да се мултиплицира. Вселява се в десетки свои връстници и така успява да опъне юздите на опърничавите експерти.

    Кое обаче му дава право на това, ще се питаш ти, читателю, който си от един друг свят. В твоята реалност просвещението е в ръцете на умели, компетентни и мислещи хора, които с грижата на внимателни родители го крепят и учат да стъпва уверено. Ти знаеш, че просветата е безкраен път, лишен от корист. И си прав. Обаче в околийския град Т. нещата седят така както казах преди малко. А причината е, че Минчо Мръснишки е човекът с парите.

    Питаш се кое е това дете, което гради споменатия абсурд. В интерес на истината то е роднина на добре известния и почетен гражданин на околийския град Т. Ламби Харинчев. Син е на неговия втори братовчед Спас Мръснишки. Семейство Мръснишки развиват успешен бизнес в сферата на забавленията. Държат няколко нощни заведения, които предлагат богат арсенал от висококачествен алкохол, който се произвежда в едно мазе. Същевременно баровете са кръстопътища на няколко канала за различна по вид дрога. Проститутките също не липсват. По всичко личи, че цялата дейност на семейството е съгласно Закона, защото са необезпокоявани от околийските правораздавателни институции. Изобщо семейство Мръснишки са еманация на успеха в околийския град Т. За гражданите те са можещи, знаещи и, както чух на няколко места, са съвършени.

    Това твърдение може би се отнасяше най-вече за госпожа Мръснишка. Лили е забележителна жена. Стара курва, в интерес на истината. Напуснала бизнеса заради любовта й към Спас. Поддържа се добре и е в нормата на общественото одобрение. Има си силикон на две-три места, татуировки (без да преувеличава), както и обеца на пъпа. Ходи редовно във фитнес залата, а постиженията си излива ежедневно в социалната мрежа под формата на най-различни фотоси. Събира изключително одобрение, което пък окончава в хвалебствени коментари като (позволявам си да ги копирам без редакция): „Виликулепна си”, „STRAHOTNA MADAMASI. IZKAM  IAZ  DASAM  KATO  TEB”, „Пръзкаш любоф и красота!” Тези примери всъшност са влага от поточетата, които извират от школата в околийския град Т.

    Но нека да се върнем на нашия герой Минчо. Отрокът на успеха. Чедото на прогреса. Ще трябва да Ви занимая излишно много ако започна да обяснявам множеството му проявления на успешен ръководител. Но ще си позволя да дам само един пример. Случката е началото на всичко и е показателна за това как се ръководи институция в околийския град Т., без да си пряко отговорен.

    Та ето какво се случи в едно пролетно утро в околийското школо. Както обикновено Минчо закъсня за първия час. Очите му бяха полузатворени и не обърна внимание на забележката, която госпожа другарката Петрова му направи. Той мина между чиновете, седна най-отзад и се простря върху чина. Учителката отиде до него и го побутна.

    - Остави ме да спя, ма. Знаеш ли колко съм изморен?!
    - Не знам, Минчо. Но тук не е място за спане. Ако искаш си иди у вас и се наспи.
    - Не мога, защото нашите ги няма и няма при кого да седя.
    - Тук, няма да спиш – повтори Петрова.
    - Ти ще ми кажеш. Ще правя каквото си искам.

    Като каза това, Минчо стана и затътри краката си вън от стаята. Излезе на двора и легна на една пейка. Не му хареса, защото я беше напекло слънцето и се премести на друга, под сянката на липа. Кабинетът на директора гледаше точно към въпросната пейка и когато въпросният директор мина покрай прозореца и видя проснатия Минчо веднага отиде при Петрова. Почука силно, отвори вратата и извика учителката в коридора.

    - Петрова, какви са тези работи?
    - Кои работи, господин другарю?
    - Минчо се е излегнал на една пейка срещу кабинета ми.
    - Днес отново закъсня – започна обяснението Петрова – Дойде в клас и легна на чина. Направих му забележка и той излезе.
    - И какво?! Легнал е да спи на двора. Да го видят всички. Иди да го прибереш веднага.

    Петрова се подчини на заповедта. Отиде и намери Минчо. Побутна го леко.

    - Пак ли ти, ма?! Остави ме! Досред нощ съм цъкал плейстейшън.
    - Ела да спиш в стаята – със стиснати устни каза Петрова.
    - Не, не. Тук ми е по-добре. На въздух.
    - Моля те, Минчо. Ела да спиш в класната стая, защото директорът се кара, че си тук.
    - И той да си гледа работата.

    Петрова го остави и отиде при директора.

    - Не иска да се премести. Моля Ви да дойдете вие да му кажете.
    - Мотивирай го – отвърна директора загледан в някакви документи.
    - Ама как да го мотивирам – отвърна Петрова. – Легло ли да му предложа?
    - Петрова – каза строго директора – Не искам да виждам спящи ученици по пейките в двора.

    Учителката излезе от кабинета и се върна при спящия Минчо.

    - Минчо, директорът каза да влезеш в час.
    - Няма бе. Не разбра ли. Кът' си почина – тогаз.
    - Виж сега. Седя тук и се занимавам с теб, а часът си върви и няма да мога да предам материала на съучениците ти.
    - Хе, че това не е мой проблем. Остави ме и върви да си преподаваш колкото щеш.
    - За последен път ти казвам. Влез в класната стая иначе ще те накажа.
    - Не ми пука.

    Петрова сложи ръце на кръста си и погледна малкия Мръснишки. После обърна поглед към директорската. Там на прозореца покровителствено я наблюдаваше директорът, който и направи знак с ръка да побърза. Петрова не знаеше какво да направи. Притисната от обстоятелството, че Минчо е важен ученик по силата на доброто име на фамилията си. Същевременно натежа и това, че преди време семейството беше дарило някакви пари, съвсем се почувства обезкуражена. Тя се дивеше на цялата забрана в околийското школо да се наказват ученици. Трябваше да се грижат за тях, защото именно децата носеха парите под формата на някакви делегирани бюджети. Философията им не ми е съвсем ясна, но по някаква незнайна причина именно системата на финансиране в околийския град Т. допринасяше за недосегаемостта на учениците.

    - Моля те Минчо – почти изплака Петрова - Много те моля. Ела да спиш в класната стая. Обещавам, че никой няма да те безпокои. Дори ще говоря по-тихо, а в междучасията ще излизаме навън.
    - Изчезни ми от главата, ма. Не разбра ли, че няма да вляза.
    - Няма да изчезна докато не дойдеш с мен.
    - Ще изчезнеш – заканително отвърна четвъртокласникът.

    В този момент безсилието, което дремеше в Петрова започна да се надига и образува някакъв вулкан от ярост.

    - Минчо, стани веднага! – кресна му тя и го дръпна за ръката.
    - Не ме пипай! – изврещя хлапакът и я бутна в корема.

    Тогава ръката на Петрова сама се вдигна, засили се, а дланта й спря пътя си в мощен сблъсък в бузата на Минчо. Малкият се разкрещя. По прозорците на училище се появиха множество глави да видят олелията. Директорът се развика веднага да отидат при него.

    Още по пътя Минчо извади телефона си и звънна на баща си, да му каже че „една даскалица го ударила”. „Изобщо никаква причина нямаше” – обясняваше малкият – „Седях си на пейката, а тя дойде да ме дърпа и ми удари шамар”. След това с родителя разговаря и директорът на училището, който покани господин другаря Мръснишки на разговор. Поради ангажиментите на таткото отложиха срещата за следващия ден.

    Господин другаря Мръснишки и неговата изгора Лили влязоха в кабинета на директора наборсучени. 

    - Искам да я видя тая дето си позволява да удря сина ми – разпореди веднага Спас, без дори да поздрави.
    - Това е класната на сина Ви – отвърна директорът.
    - Не я знам коя е, ама искам веднага да дойде тук.
    - О, да разбирам. Вие не я познавате. Сега ще я повикам – покорно каза директорът.

    След малко Петрова се изцеди между вратата и касата. Тя обясни каква е била ситуацията, но семейство Мръснишки така и не разбраха какво толкова е направил синът им. Щом му се спяло, какъв бил проблемът да спи.

    - Ние ще ви съдим – заяви Лили Мръснишка след това. – Ще съдим училището и тебе – обърна се тя към учителката.
    - Но моля ви – намеси се директорът – нека да избегнем цялата тази работа. Все трябва да има някакъв начин да разрешим проблема.

    Настана тишина. Спас беше стиснал юмрук пред устата си, зениците му мърдаха, а мускулите на челюстите потрепваха като образуваха вълнички под тънката му брада.

    - Добре – каза той. – Обаче не искам тази даскалица да преподава повече на сина ми.
    - Господин другарю Мръснишки – мазно подхвана директорът – това е учител с богат опит. Досега не сме имали проблеми, предполагам, че този инцидент ще остане единствен и последен- натърти на последните две думи директорът и погледна Петрова. Тя седеше с наведена глава и с поглед ровеше пода.

    - Не – отсече Мръснишки – Може да е била добра, но тази даскалица се е издухала и повече не искам да преподава на сина ми – направи кратка пауза – Дори на нито едно дете от това училище. Приемате ли сделката или да звънна на адвоката?

    Директорът наведе глава. Петрова излезе от стаята.

    - Приемаме – каза тихо.

    На следващия ден Петрова подаде молба за напускане. Това на практика предаде официално властта в училището на десетгодишния Минчо. Примерът му последваха и други ученици от други училища, които често се допитваха до Минчо. Така малкият Мръснишки се превърна в образователен бос и дори започна да издава заповеди на околийския инспекторат. Майка му и баща му бяха горди, защото откриха, че образованието дава поле за изява и ги снабдява с верни служители за бизнеса им. Това обаче е една друга история.

    ***Разказът е част от поредицата „Околийският град Т.” Това са кратки истории с фантастични елементи и описаните герои, от началото до края, са абсолютно и напълно измислени. Ако по някакво чудо има съвпадение с действителни събития, можете да го счетете за абсурдно и плод на вашето лично въображение.
     

  • Facebook коментари