• Войнишки песни
  • A+ A-
  • Снимка:bkks.org
  • От класа ни в гимназията оцеляхме седмина. На фронта заминахме без да сме завършили училище, а когато се прибрахме ни дадоха няколко месеца почивка. После ни предложиха да завършим и вземем дипломи. Някои решиха да влязат отново в клас. Тодор Фърков отказа и се захвана с търговия. Продаваше ракия, без да си даде сметка за новата власт и порядките в страната. Не знаеше, че това е забранено. Арестуваха го. В Сърбия един лейтенант беше с раздробена дясна част от ръчна граната. Тодор го пренесе на гръб до лазарета. Минчо Пешев изобщо го лишиха от право да учи, защото обявиха семейството му за монархо-фашисти. Арестуваха баща му, който беше депутат, а него, майка му и сестра му запокитиха да живеят в една съборетина в края на града. Брат му падна в Равна Дъбрава.

    Ние се върнахме в гимназията. Там се оказа, че учителят ни по български Стамен Константинов също е арестуван. На негово място, бяха сложили един мандраджия от село Милановци. Не успях да разбера как точно млекарят е станал учител за двете години, в които ни нямаше, но явно в страната се бяха случили доста неща без да разберем.

    Мандраджията Симеон Киров влезе в стаята и в ръцете си носеше тетрадките ни със съчинения, които бяха останали в училището преди да ни мобилизират. Сложи ги на бюрото и взе една от тях.

    - Георги Великов – каза въпросително.
    - Тук – обадих се и отидох да си взема тетрадката.
    - Петър Ангелов?
    - Тук – каза той и отиде да си вземе тетрадката.
    - Константин Маджаров?
    Мълчание.
    -    Константин Маджаров?- повтори по-високо новият учител.
    - Няма го – отвърна Петър докато сядаше на мястото си.
    - Знаете ли го къде е?

    С Петър се спогледахме. В погледите ни блеснаха искри.

    - Няма да дойде – отговори Петър – Убит е – добави тихо.

    Константин Маджаров русокосо дребно момче. Обичаше да пее и пееше хубаво. Изпари се под артирелийския огън при Дарава.

    - Фашист – каза мандраджията и хвърли тетрадката му в коша за боклук. После продължи:
    - Цаню Петров?
    - Тук
    - Димитър Ман-джу-ров (произнесе името му сричайки)
    - Тук.
    - Стойко Колев.
    - Липсва – с давещ се глас отвърна Петър.
    - Фашист – отвърна мандраджията и хвърли тетрадката му в коша.

    Върху нашите тетрадки някой беше сложил тънка червена ивица. Семействата ни не бяха богати преди войната, а обикновени работнически. Бащата на Стойко управляваше дърводобивна фирма. Ветеран от Първата световна война. Бащите ни бяха служили заедно. Моят работеше при него и тяхното семейство помагаше на доста хора, които не можеха да свържат двата края. Стойко и Петър бяха добри приятели.

    - Фашист ли?! – Надигна се Петър от мястото си и се опря на чина си с две ръце. Гласът му трепереше и някъде от гърдите излезе: Ти знаеш ли как умря Стойко? Увисна на едни телени заграждения при река Дарава. Куршумите го бяха пронизали в раменете, ръцете и краката. Плачеше и се молеше някой да му помогне. Опитах да изтичам до него, но и мен ме простреляха. Сигурно няколко часа се мъчи докато една немска граната не падна и го разкъса.
    Мандраджията не каза нищо. Свъси вежди и продължи строго:
    - Симеон Димитров?
    - Няма го.
    - От нашите – каза тихо млекарят и остави тетрадката му внимателно в края на бюрото. Ние се спогледахме в недоумение. Не разбирахме съвсем защо и какво беше това делене. Но много ни беше яд. Гневяхме се, защото всички се имахме за едно цяло. На всички ръцете ни бяха пропити с кал от окопите. Всеки от нас още чуваше тътена на оръдията и виковете на приятелите си.
    - Иван Хаджиев – продължи мандраджията.
    Мълчание. Светкавиците пак се появиха в очите ни, но този път плуваха. Потопихме ги като затворихме очи и вдишахме дълбоко. Надявах се да не чуя това, което последва.
    - Няма го и него, така ли? – пита пак бившия млекар. Когато никой не му отговори викна: „Фашист” и запрати тетрадката му в коша.

    Какъв фашист беше Иван?! Изтрепа една камара германци с минохвъргачката. И то не, защото искаше, а защото му наредиха. Никой не искаше да убива на фронта. Единствената война, която водихме беше срещу самите нас. Бяхме момчета, които убиваха други момчета. Синове, които изтребваха други синове. Всеки изстрелян куршум, всяка граната попадаше в нас самите, изпепеляваше душите ни и започвахме да гнием бавно. Бързо разбрахме, че не се бием за свобода. Нито за идеали. Когато ни разпоредиха да се обърнем срещу доскорошния ни съюзник на всички ни стана ясно, че войната беше за интереси. Докато умирахме мандраджии ставаха учители. И сега този никаквец хвърляше тетрадките със съчинения на другарите ни в коша. Запращаше техните фантазии и мечти в боклука.

    - Няма да ме разбереш, даскале – казах високо – затова ще ти го изкрещя, та дано чуеш. Иван умря в ръцете ми. Заповядаха ни да проучим една височинка. Тръгнахме бегом и той тичаше най-отпред. Изведнъж от земята изригна червен вулкан. Тялото му се приземи до мен. Мината отнесе краката и разпори корема му като касапин животно. Червата му се бяха разпилели. Тресеше се целия. Мъчеше се да вика и с последните си сили се опитваше да ги натъпче обратно. Угасна за няма и минута. Фашист бил! Умря за вашия интерес и ти сега хвърляш на боклука едно от малкото неща, останали от него.

    Пред очите ми започна да се замъглява и нещо ме стисна за гърлото. Не успях да продължа да крещя. Само добавих тихо:
    - И да знаеш, ефрейтор Иван Хаджиев падна при Подуево.
    Петър отиде до коша, коленичи и извади тетрадките. После двамата излязохме. След нас тръгнаха и останалите момчета от класа. Вървяхме в сенките, които дърветата разстилаха на прашната улица. Слънцето беше увиснало между разеленените клони като едър плод. Отидохме в боровата гора. Отворихме тетрадките и се зачетохме. Чухме Иван, Стойко и Константин да ни говорят. Лицата им надничаха от буквите. Усмихваха ни се. И ние се смеехме с тях.

    Не разбрахме как дойдоха двама униформени. Насочиха пушките си към нас и ни разпоредиха да тръгнем. Казаха, че сме арестувани. Изправихме се. Тогава единият от униформените се приближи към другия. Груба грешка, която ни подсказа, че тези двамата са почти без опит. Виждаха, че сме шест човека и единият трябваше да стои отстрани и да ни държи на мушка. Това едва ли щеше да ни притесни кой знае колко. Все пак това са само две пушки! Вместо това, двамата униформени застанаха почти плътно един до друг, за да се пазят ако някой от нас се разбеснее. Последиците бяха трагични за въоръжените.

    Петър тръгна към тях спокойно и с рефлекса на котка хвана пушките им близо до цевите и ги вдигна нагоре. Аз и Цаню се хвърлихме върху незащитените хълбоци на мъжете и ги съборихме на земята. Напердасахме ги здравата.

    Вечерта ме измъкнаха от леглото у дома и отведоха в ареста. Там отново се събрахме шестимата. Разсмяхме се и запяхме войнишките си песни.

  • Facebook коментари