• Негодният
  • A+ A-
  • Ярослав Вешин "Атака"
  • През лятото на 1916 г. новите попълнения в българската армия минаваха медицински преглед. В редиците беше и един човек от моето село Априлово. Казваше се Илия и нямаше проблем с нито един лекар в комисията.

    Мога да се хвана на бас, че мъже като него няма много. Беше висок, може би над метър и осемдесет. Можеше сам да носи трупи от гората, а на раменете си да крепи  кон. Имаше черна коса, високи скули и ярки зелени очи, които матовата му кожа караше да блещукат като скъпоценни камъни. И точно тези бижута му изиграха лоша шега. На прегледа при очния лекар се оказа, че нещо не е добре със зрението. Виждаше замъглено с едното око. „Негоден за военна служба” пишеше на печата, който лекарят ударил в книжката.

    При разпределението искаха да го върнат обратно. Капитанът каза, че щом не е добре с очите няма как да влезе в битка.

    - Ама как така ще ме връщате обратно?! – възпротиви се Илия. – Аз с какви очи ще гледам хората в село? Искам да съм заедно с останалите и ако е речено да си оставя костите с тях в боя.

    - Недей момче – отговори кротко капитанът. – Иди си и отгледай семейство. Ще направим тук глупава беля.

    Да те пишат негоден за служба беше все едно да те изкарат уродлив. Младите мъже го възприемаха особено зле. А още по-огорчени се чувстваха, че не могат да се бият за родината си. Имаха някакво особено чувство за принадлежност. Може би заради всеотдайността към семейството и дома. Според мен в тях е имаше и някакво засилено чувство за свобода, достойнство и чест. В онези военни години, след Освобождението и Балканската война в младите мъже гореше пламъка на достолепието. И до голяма степен чувството за справедливост. Особено що се касае до последиците от ньойския диктат. Въпреки че все още ходеха с цървули, дрехите им бяха в големи кръпки и често като заместител на пари използваха яйца,  бяха наясно, че свободата не се купува, а честта не се закърпва.

    Тъкмо да изпратят Илия обратно с останалите негодни се получи заповед от Генералния щаб.

    - Редиците са отънели – викна капитанът - Връщате се. Всички влизате в бой.

    Радостен ек се разнесе между палатките и негодните момчета на бегом се строиха пред командира. Той им каза в кратко слово, че за тях е отредена важна работа – да бранят задните редици. После ги въоръжиха. Минаха кратко обучение и така Илия стана част от Трета българска армия и по-точно от четвърта Преславска пехотна дивизия. Той се вля в реката от петдесет и пет хиляди мъже, които под командването на ген. Пантелей Киселов се отправиха към Тутракан да освободят Добруджа от румънците.

    Не знам дали на шега или не, но формированието на Илия получи названието „Взводът на негодните”. Двайсет и седем млади мъже, обявени за негодни да изпълняват войнския си дълг, вървяха на опашката. И въпреки, че бяха най-отзад образуваха най-стройни редици. Маршът им отекваше победоносно, а в погледа им се четеше непоклатима решимост.

    На 4 септември 1916 г. стигнаха Тутракан. Направиха лагера и вечерта седнаха край огъня. Единият от другарите на Илия имаше някакво изкривяване на единия крак. Леко накуцваше и походката му приличаше на патешка. Затова, още от малък, го наричали Гъсето. Иначе беше дребен човек с едро чувство за хумор. Имаше звънък глас и приятелите му казваха, че бил като звънче. Първата вечер на фронта седна до Илия и му каза, че нарочно си го избрал – ставал за укрепление. И от там се почна забавление. Гъсето разправя най-различни анекдоти и смешки. По едно време се разпяха и съвсем забравиха, че са на война. 

    Когато указанията за атаката станаха ясни, капитанът отиде при взвода на Илия. „Негодните” се изправиха като един и отдадоха чест. Капитанът, даде команда „свободно” и седна заедно с тях край огъня.

    - Утре сутрин е атаката – каза командирът – В 6:30 започваме подготовката. Всички трябва да са налице.

    - Сън няма да спя – обади се през смях Гъсето.

    След него и другите се поразсмяха, но вече смехът им беше малко насилен. Сериозното лице на капитана заклещи свободния порив на веселието.

    - Момчета – каза спокойно той. – Утре ще се води битка. Зная, че ви е за пръв път, но трябва да ви е ясно - ще е такова каквото е в огъня. Пушки ще пукат, бомби ще падат. Изправяме се срещу един от най-твърдите и коварни врагове. Спомнете си през тринайста година как ни нападнаха в гръб. Не мога да дам обещание, че утре вечер всички ще сте пак тук. Обаче се заклевам, че в битката аз ще вървя пред вас. Когато всичко приключи ще вървя последен и няма да оставя никой зад себе си.

    После капитанът се изправи и без да казва нищо повече потъна в тъмното. Момчетата от Взвода на негодните останаха смълчани и гледаха огъня.

    Илия се замисли за жена си Мира, на която даде обещание да се върне. Малко изплашен изглеждаше след думите на капитана. По едно време веждите изкривени в тревога придобиха друг вид и на лицето му се изписа увереност. Бас държа, че точно тогава, тихичко, сам на себе си, си е дал кураж и воля да оцелее в боя.

    - Ами то като ще е така, да вземем да пийнем – каза Гъсето и извади една манерка. Отпи, издиша тежко и я подаде на Илия.
    - Какво е това бе Гъсе?
    - От най-хубавата. Дърпай, че да не ни хванат.

    Илия отпи и подаде на останалите. Ракията стигна само за два кръга, но и тя беще достатъчна да сгорещи поизстиналите страсти. Пак се разпяха и като че ли отново забравиха за наближаващата битка. После легнаха, но никой не го хващаше сън. Илия се загледа в небето, обсипано със звезди и лека усмивка повдигна устните му. Там горе видя Мира. Видя блясъка в очите й сред звездите, усети топлината на тялото й от огнището. Ласките на лекия ветрец бяха досущ като нейните, с които го даряваше вечер.

    Сутринта слънцето се подаде над лагера и разтика надвисналите облаци. Изсвири тръба. Войниците станаха и се разтичаха между палатките. Юнаците търчаха стегнато и заобикаляха някакви препятствия. На гърба си носеха тежки раници и пушки. Движението и премина в стройни нишки и образува килим, изтъкан от стомана. Щиковете на пушките стърчаха нагоре и придаваха усещането, че този стоманен килим има шипове. Изглеждаше така сякаш ще се плъзне надолу и ще овършее всичко без жал. 

    Заповедта беше категорична и в осем часа артилерията изпрати първите снаряди към крепостта. Бомбите ехтяха в приглушен пукот и ако се случеше да има някаква пауза между залповете единственото, което се чуваше бе команда „Огън”. Снарядите падаха в полето на врага интензивно и безспир като че ли градушка заваля над езеро. Не след дълго външните отбранителни линии на крепостта се разколебаха. Генералът заповяда артилеристите да принесат огъня в дълбочината на крепостта и пехотата да влезе в боя.

    Капитанът, който командва и Взвода на негодните, застана най-отпред както обеща на момчетата. В девет часа знамената се вееха високо.  Подготвен за атаката капитанът гледаше към опушеното поле. Обърна се само за миг към момчетата. Погледът му беше достатъчен да прогонят малкото страх и да придобият увереност за победа. После изкомандва „След мен” и стоманеният килим, с мощен вик „Ура” се плъзна към крепостта.

    Бригадата на Илия имаше задача да овладее пети и шести форт. Войникът тичаше с останалите. Куршумите свистяха около него като рояк оси. Бомби и разкъсваха телата на другарите му. Пред очите му, сред мъгла от кръв, падаха войниците от предните линии. Държеше пушката си със щик напред, но не произведе нито един изстрел. 

    Илия и Гъсето се скриха в кратер от снаряд. Пръста беше още затоплена и миришеше на барут. Гъсето презареждаше, а Илия, стиснал пушката, лежеше на една страна. Сред облаците дим и пепел изплува силует на някакъв войник, който изправен почукваше затвора на пушката. „Залегни!” извика Илия, но оня не го чу. „Залегни!” извика още веднъж, но гласът му се разпиля разкъсан от куршумите. Илия пое още веднъж въздух да изкрещи още по-силно, но видя как около боеца се образува кървава аура и се строполи в прахта. Илия стана и изтича, приведен към него.

    Войникът беше улучен в рамото и се прививаше от болка. Напук на всичко крещеше „Ура” и  през зъби каза на Илия да продължава напред. Той го метна на рамо и се затича обратно. Отнесе ранения до задните редици при лекарите и тръгна към кратера, където се бяха скрили с Гъсето. Него го нямаше и Илия продължи напред. С всеки изминат метър, труповете се увеличаваха и той имаше усещането, че стъпва по хора.

    Между убитите дочу стенание. Един от нашите, привит на една страна, стискаше крака си. Вдигна и него и го понесе назад. Стигна при лекарите и го остави там. После се затича обратно. Пехотата вече беше преминала външните ограждения на крепостта.

    Румънците се бяха постарали да е непревземаема. Пазеха я с огромна артилерия и четиридесет хиляди войници. Беше заобиколена от бетонови, телени ограждания и дълбоки ровове. Те бяха пълни с трупове, сякаш нахвърляни и готови за заравяне. Все едно епидемия от коварна болест беше овършала това място.

    Като премина рова, на десетина метра от него, Илия видя някой да се влачи към форта. Човекът беше обърнат по лице и се набираше на една ръка, а другата влачеше по земята. По униформата позна, че е български офицер. Като се приближи, разпозна капитана на бригадата. Седна до него и го издърпа на крака си.

    - Давай напред, момче – каза му той с отмалял глас – победата е близо. Офицерът дишаше тежко като че ли някой е сложил ръка на устата му. Гадеше му се от раните в ръката и стомаха. Очите му бяха почервенели, а устата му се пълнеше с кървава пяна. Илия го вдигна и понесе обратно.

    - Какво правиш!? Остави ме и продължавай напред! – каза капитанът като стисна Илия за ревера. Челото му се сбръчка така, че очите му заприличаха на картечници, които всеки момент ще открият огън. – „Заповядвам! Остави ме и НАПРЕД!” – опита да извика капитана. Цялото му същество, наред с болката, гаденето и яростта се мобилизираха да се устреми към крепостта. Протестираше срещу онова, което прави Илия и го удари няколко пъти. Заплашва го с наказание, но нямаше ефект.

    - Хора не мога да трепя – отговори Илия.

    Тичаше на зиг-заг с капитана в ръце все едно носи болно дете. Куршумите пореха въздуха и ровеха пръста. Бомбите копаеха земята и оставяха дупки. Като стигна до медиците се оказа, че ще успеят да го спасят. И Илия се затича обратно. 

    Вече минаваше пладне. Когато приближи крепостта, Илия спря до един румънски войник. Той беше паднал на земята и стискаше нещо в ръце. Наведе се към него и между пръстите на ранения открои снимка. Румънецът я обърна към Илия. Беше семейна.

    Сякаш Мира видя на снимката. „Колко му е и този нещастник е дал обещание като моето” – каза си Илия. Затова реши, че този човек, макар и враг, трябва да оцелее. Вдигна го на ръце, но бързо прецени, че няма да как да го занесе при неговите хора. „По-добре жив пленник отколкото мъртъв” – каза му той като че ли щеше да го разбере и го понесе към българския лазарет.

    - Дайте да помогнем и на този – каза като стигна до мъжете с червения кръст на гърдите.
    Те го погледнаха изумели и му отговориха, че имат предостатъчно български войници, за които да се грижат. Илия настоя и показа снимката, която стискаше румънския войник. „Ще ви дяволите вземат ако не направите нещо за него” – извика им той и отново се затича към крепостта.

    През целия ден тичаше и пренасяше ранени от сърцевината на огъня сякаш напук на войната и нейния смъртоносен апетит.

    Вечерта Илия се разходи мълчаливо в лазарета. Там беше пълно с хора навсякъде. Кушетките не стигаха за всички. Много от ранените лежаха на земята. Санитарите почти непрестанно изкарваха на ръце някой починал. Илия стъпваше тежко. Стоновете на ранените увисваха на раменете му и го притискаха към земята. Като мина по главната пътека видя Гъсето. Той беше с превръзка като шапка на главата. Беше разгърден и под ризата се виждаше превръзка на гърдите. Илия коленичи до него и го докосна с опакото на ръката си. Беше топъл. Санитарите понесоха от една кушетка поредната жертва. Илия вдигна Гъсето и без да пита никой, го остави на кушетката. Седна на земята до него. Не знам колко време мина, но дойде лекар да види Гъсето. После обърна очи и към Илия. Сви устни в съжаление и поклатил отрицателно глава. Санитарите отнесоха и Гъсето. Илия излезе от лазарета. 

    Погледна към небето. Спомни си за Мира. „Ще си дойда” – каза тихо. После изкрещя: „Чуваш ли!?”. Хвърли пушката и падна на колене като за молитва. Опря глава в земята и зарида.
    Повече не участва в бойни действия. Беше уволнен с почести от армията, но все пак в документите написаха, че е негоден за военна служба.  

  • Facebook коментари