• Цвете от Сухуми
  • A+ A-
  • От другата страна на Черно море, точно срещу Варна, се намира грузинският град Сухуми, днес столица на частично признатата автономна република Абхазия. В началото на деветдесетте години там се води война. Кръвожадна, нечовешка. Много бягат от родината си и търсят спасение в други страни. И всичко това има нещо общо с Търговище.

    Не, не става въпрос, че градът е приютил бежанец. Не става въпрос дори и за всеизвестната българска гостоприемност. Всъщност, това е съвсем кратка версия на една красива история, зачената в мрака на абхазката война.   

    София Кварацхелия е пестелива в разказа си за събитията в Грузия, които бележат края на първите й седем години. Набързо прибягва по повърхността на историята с думи леещи се от очите.

    През 1993 г. тя е на седем. Със сестра й са на гости при баба си в Сухуми и обядват. Те очакват новини от родителите си, които вече са в България и търсят начин да се установят. 

    Разказва, че докато са на масата започват бомбардировки. Баба им казва да идат да застанат на вратата на банята. Обяснява им, че това е сигурно място и ако сградата пострада там ще са в безопасност. Възрастната жена поставя килим върху вратата на хола, за да предпази стъклото от осколки. Слага матрак на земята в коридора и момичетата лягат върху него. Отива до кухнята с пълзене и носи храна и вода на внучките. Минава време и бомбите утихват. Някъде далеч по улиците отекват изстрели от Калашников. Завити в одеяла тичат в бункерите. 

    Успяват да се измъкнат и да стигнат до летището, където има самолети за столицата Тбилиси. На пистата е пълно с хора. Военните слагат ред и контролират стотиците, които опитват да се качат. Дават предимство на ранените, жените и децата. В самолета се разнася задушлива миризма на съсирена кръв и пот. Пристигат в столицата и са настанени на сигурно място в нещо като общежитие за хора от размирните райони. След кратък престой, момичетата отлитат за Варна, където ги очакват майка им и татко им. Така започва новият им живот.

    В България добри хора подават ръка на семейството и успяват да стъпят на крака. Преди първи клас Софи учи български език. След това записва училище, а след него и висше образование със специалност Туризъм. Но това не я влече като професия и започва работа в салон за красота. „Винаги съм искала с това да се занимавам, в училище учих рисуване, харесва ми да правя хората красиви” – казва Софи. С желание и много хъс бързо овладява занаята. Развива се добре край лазурния бряг на Варна и погледът и среща синевата на бъдещето. А то й носи запознанство с бъдещия й съпруг, който е от Търговище.

    „Любовта ме доведе тук” – казва с усмивка Софи – „Омъжих се и преди четири години дойдох в Търговище”. В началото не се чувства особено добре. Няма почти никакви познати и приятели. Трудна е и раздялата от семейството. Не губи много време и в Търговище се залавя с любимата професия. Отваря салон за красота и бавно работата потръгва. Търговище я приема добре и вече се радва на широка популярност и много приятели. Животът в малкия град й допада и казва, че не иска да живее на друго място.

    „За мен тук е много по-добре отколкото във Варна” – казва Софи. – „Градът е много тих и чист. Знам, че много хора смятат, че тук е мръсно, но не мисля така. Във Варна много напрегнато. Всеки е забързан, изнервен. На мен това не ми харесва”. Споделя, че в Търговище обществото е някак по-сплотено. На мнение е, че познанството между повечето хора донякъде е недостатък, но в по-голяма степен е предимство. Според нея така обществото е по-единно и води по-добър живот.

    В Търговище Софи намира пристан на спокойствието и не би заменила града. Смята, че човек може да успее стига да положи достатъчно усилия и да прави това, което обича. „И повече работа, усъвършенстване и вяра. Забелязвам, че хората не вярват много, а вярата основополагаща за добър живот” – казва Софи.

    Ужасът на абхазката война прогони много хора от домовете им в Грузия и ги пръсна като осколки по света. Някои от тях попаднаха в България. А Търговище прие една пъстра личност, която напук на цялата тежест на спомените в гърдите прави нещо красиво. Обогатява палитрата от личности на града и вдъхва оптимизъм.  

  • Facebook коментари