• Към брата
  • A+ A-
  • Черните облаци скриха ноемврийското обедно слънце и върху ротите, поели към Равна Дубрава се изсипа студен дъжд. Едрите капки падаха в прахта, обвиваха се в нея и потъваха в земята. Заваля по-силно и почвата се разкаля. Излезе вятър и водата от небето започна да се сипе още по-бързо. Поривите на вятъра поклащаха дъжда като плътна завеса, която обвиваше войниците и те се губеха в нея.

    Разминаха се с една дребна старица, прегърбена и облечена в черно. Тя влачеше кръст по-голям от нея, боядисан в черно. Жената го беше преметнала на рамо. Oсновата му се тътреше след нея и оставяше дълбока диря в калта. Старицата опитваше да крачи, но затъваше в наводнената земя. Дъждът и вятърът я затискаха. Дишаше тежко и с всяка стъпка от гърдите й се откъсваше стон. Не издържа. Падна на земята, но не пусна кръста. Изправи се и пак продължи като излезе от черния път и сви по поляната.

    Редник Ради Тодоров наблюдаваше старицата и понечи, без предупреждение, да напусне редиците и да иде да помогне. Войникът до него го спря и каза, че наблизо сигурно има масов гроб и натам е тръгнала възрастната жена. Със заповеден тон му припомни, че ще го накажат ако напусне строя.

    В късния следобед на 21 ноември 1944 г. вече бяха до дивизионната болница край село Боревац. Там Ради срещна единия от братята си, който служеше като артилерист. Заговориха за третия брат Тодор и се оказа, че и двамата нямат никакви вести от него. Докато приказваха при тях дойде ротният командир на Ради подпоручик Стефан Токушев. Свали фуражката си и погледна в очите двете момчета. Те се дръпнаха крачка назад като че не искаха да чуят какво ще им каже. Знаеха, че на фронта ако някой, застане стегнат и си свали фуражката, новините не са добри. Очите на 23-годишния мъж бяха наводнени, веждите му събрани и само войнският дълг пречеше да се обърне и да иде в друга посока. Затова подкара направо. 

    - Тодор Тодоров от Опака брат ли ви е?
    - Тъй вярно! – отговориха те в един глас.
    - Убит е. – съобщи подпоручикът с по-нисък глас и погледна към земята.

    Момчетата останаха вцепенени. В главите им се сплетоха спомени и всякакви мисли. Пред очите им изникваха картини, сякаш от съвсем скоро, как са играли като деца на реката и ловили раци. Как Тошко вадил най-много. После една друга картина отнесе Ради и го върна в едно лятно утро как с брат си тичали боси по оросената трева. Като по-малък не можел да го стигне, паднал и си навехнал крака. Тогава Тошко го взел и отнесъл на ръце у дома. Почти шест години бил по-голям от Ради. В следващия момент се замисли как ще го приберат у дома, как ще каже на жена му, че е убит. „Ами детето?!” – запита се Ради и после се успокои: „То е само на годинка. Няма да разбере.”

    Момчетата разпитаха къде е тялото на брат им. Казаха им, че е заровен съвсем близо до Боревац. Ради отиде да докладва на командира си. Като разбра каква е работата подпоручик Токушев разпореди:

    - Иди го изкопай. Вземи и брат ти. Докарайте го тук и ще го изпратим у дома да го погребат. Парите от мен.

    Мястото беше на осем километра от дивизионната болница. Ради и брат му намериха носилка и искаха да тръгнат още същата вечер, но не им разрешиха. Вече се стъмваше и можеше да се натъкнат на немски патрул или да се изгубят, защото не познаваха мястото. Тръгнаха на другата сутрин в седем часа. Казаха им, че са заровени деветнайсет тела, а на мястото има голям черен кръст.

    Малко преди девет часа Ради и брат му наближиха, но се чуваха гърмежи. Край селото се водеше битка и докато наближаваха пукотът ставаше все по-силен, а покрай тях прелиташе по някой куршум. Най-накрая видяха кръста. Беше на около петстотин метра и най-прекият път до него минаваше през разорана нива. По-лошото беше, че целта на братята се намираше близо до боя.

    - Ще лазим – каза Ради – Трудно ще е в тази кал, ама ще стигнем полека лека.

    После помоли брат си да привърже носилката за гърба му. Направиха нещо като презрамки за раница, която няколко пъти мина през тръбите на носилката. И продължиха.

    Влагата попиваше в дрехите им. Калта влизаше навсякъде, където имаше някакъв отвор. От това на момчетата им ставаше все по-трудно и всеки метър се превръщаше в изпитание. Набираха се на ръце, избутваха калта с краката, а след тях оставаше диря, сякаш два огромни охлюва си пробиваха път през набразденото поле.

    - Да починем – каза брата – Да вземем малко въздух.

    Обърнаха се по гръб и се загледаха към небето. След вчерашния дъжд времето се беше прояснило и на синия таван висяха големи пухени облаци. На сантиметри от крака на Ради се заби куршум и той се завъртя на една страна. После се  върна обратно.

    - Като ги гледам тези облаци  ми иде да кажа молитва – обади се задъхан Ради.
    - Каква молитва?
    - Специална. Чуй. – отговори Ради, пое въздух и продължи – Господи – издиша и пак пое дълбоко въздух- моля те, ако ме уцели куршум дано да е в крака. Да не закача сърцето. Амин.
    Брат му повтори и подкани да тръгват.

    Колкото повече приближаваха мястото на гроба, толкова повече куршуми свистяха над главите им. Бяха като рояци оси и някои се забиваха в земята край тях. Но това сякаш не ги притесняваше и двамата, носени от еуфорията, че ще приберат брат си не обръщаха внимание на роя над главите си, който носеше смърт.

    - Бате, защо е толкова копано тук – пита Ради като съвсем наближиха кръста. – Хей, Бате! Добре ли си? – подвикна.

    Но брат му лежеше и гледаше в една точка, не помръдваше и даже не е сигурно дали дишаше. Ради допълзя при него и го бутна по рамото. Застиналият само преглътна и това успокои Ради, че брат му не е улучен. После по-големият се обади, почти без глас: „Общ гроб”. Чак тогава Ради забеляза, че на кръста със ситни букви бяха изписани деветнайсет имена, а изровеното около него беше около петнайсет квадратни метра. Сред тях беше и брат им.

    Докато четеше написаното един куршум удари кръста, изсвистя и пръсна трески. Ради се завъртя към брат си, който вече беше коленичил и почнал да копае. Забиваше бързо и яростно шанцовия инструмент в пръста и ридаеше. Ради изпълзя до него и го дръпна да легне.

    - Бате, не става така. Ще изровим друг човек. Тук не са написани по отделно. Цял ден да копаем пак може да не го намерим. Най-много и нас да убият.

    - Няма, няма, няма – повтаряше брат му. Изправи се пак на коляно и започна да копае с малката лопатка. Вдигна я малко над главата си, забия в пръста и извика: „Ще си го вземем!” После повтори движението и когато металът удари в земята добави: „Ще го приберем у дома”. Направи същото движение и при третия удар на шанца в земята изхлипа и каза: „Няма да го оставим да гние тук!” Няколко последователни куршума удариха кръста. Шумът от пукащото дърво стресна Ради и той дръпна брат си пак на земята.

    - Ще го приберем, бате, ама сега не може. Ще ни гръмнат. Давай да се връщаме обратно.
    - Да отдадем чест, поне. Както се полага – каза братът като отпусна ръце и остави инструмента в калта.

    Двамата застанаха на колене пред кръста и свалиха каските си по войнишки. Не чуваха бомбите и свистящите куршуми. Сякаш войната си беше отишла точно както отминалия дъжд. И както капките бяха попили в прахта, така земята се беше превърнала в дом за деветнайсетте млади мъже. Място за вечна почивка, където нямаше „Ура”.  За момчетата от значение беше само почитта към брата и кратката молитва, Бог да спаси душата му. През две от дупчиците на кръста мина сноп слънчеви лъчи и блесна в очите на момчетата. Те се обърнаха и запълзяха обратно.  

    Върнаха се при дивизионната болница малко след два часа. Докладваха какво се е случило и им наредиха да се върнат в бойните си единици. Подпоручик Токушев извика Ради и го заведе при подполковник Куцаров. Настоя като най-малък от трима братя, при един убит, да уволнят Ради и да се прибере у дома. Полковникът не се съгласи. Каза, че от фронта никого не може да уволни. След този разговор Ради написа писмо на жената на брат си. То беше съвсем кратко:
    „Бульо, Тодор е убит. Ходихме, намерихме гроба, но беше общ. Не можахме да го извадим”. После пое с останалите към Равна Дубрава.

    От два дни нямаше хляб и водата беше свършила. Токушев даде манерка на Ради и му каза да напълни вода.

    - Мътна е в локвите другарю подпоручик – каза Ради
    - Може да е мътна, ама е вода.

    Ради обикаляше от локва на локва и търсеше по-малко разкаляни. Успя да напълни две манерки. Като видяха и другите войници започнаха да пълнят. Някои се наведоха като коне и директно пиха от земята. Когато Ради занесе водата на Токушев вече имаше заповед за нападение.

    - Иди да кажеш на ротните командири, че утре в девет нападаме.

    Ротите бяха разположени в различни укрепления през около петстотин метра до километър. Бяха пръснати между оръдия и танкове. Ради търчеше цял ден и казваше на командирите за заповедта. Прибра се при неговата част чак вечерта. Размениха с Токушев няколко приказки и зачакаха утрото.

    В часът на атаката войниците бяха строени и чакаха сигнала. Тръбата изсвири и първи поеха танковете. Оръдията бумтяха, а войниците с боен вик се впуснаха напред. Отсреща германците изпращаха буря от снаряди и куршуми. До обяд българската армия успя да ги избута от първата линия. Спряха за кратка почивка преди едно малко баирче.

    Токушев обясни на взводните командири каква е следващата цел. Трябваше да минат баирчето и да изчистят линията зад него.

    - Там са се окопали. Като стигнете до окопите скачайте вътре – нареди той - Аз ще прибягам да видя какво е положението. Ще дам сигнал да тръгнете. След мен, момчета. 

    Подпоручикът се затича, мина около четиридесет метра и залегна. Огледа и не видя нищо притеснително. Обърна глава към ротата си и изведнъж я отпусна на земята. Куршум го беше уцелил в ръбчето на каската и пробил черепа.

    - Заспа – обади се взводният Стефанов. – Кой ще дойде да го приберем?
    - Аз – обади се Ради.

    Тогава взводният реши, че ще е рисковано двама да идат и каза, че трябва да намерят въже, той ще иде да го завърже и после ще го издърпат до укритието. Нареди на Ради да намери въже.

    Момчето се върна около петстотин метра назад до каруците с мунициите и взе две въжета.
    - Ще дойда и аз. Ако сме двама ще стане по-бързо.

    Взводният се съгласи и нареди на другите да ги прикриват, ако някой започне да стреля.
    Не бяха минали и десет метра, когато зад баирчето се обади първата пушка. После започнаха да стрелят още повече. Българските войници отвърнаха на огъня и германците се скриха за малко, колкото Ради и взводния да стигнат до тялото на Токушев. Докато завързваха краката куршум облиза ръката на командира. Двамата с Ради залегнаха. Войниците отзад върнаха огъня и не спряха докато двамата не се върнаха в укритието. После издърпаха подпоручика.

    - Единия не извадих, ама другия успях – каза Ради след това.

    За него вече подпоручика, както и останалите войници се бяха превърнали в братя. И нямаше значение дали някой е роден или брат по оръжие. Когато куршумите свистяха, бомбите раздираха полята и наоколо се разхождаше старица с черен кръст, нищо нямаше значение. Нищо, освен брата.

    Иван Колев

  • Facebook коментари