• За храброст
  • A+ A-
  • От всички в ротата сякаш само оръдейният командир Митьо Йорданов имаше акъл за това, че са на фронта. И хем го беше малко страх, хем се стараеше да се чувства комфортно. Той беше висок и снажен младеж, тъкмо завършил школата за подофицери. С гарваново черна коса, а над горната му устна имаше тънка линия мустак. Не обичаше да носи каска и само неговата глава чернееше сред редицата зелени метални шлемове. Един от ротата веднъж го нарече Карафесоолу и от там му излезе името. Не си закопчаваше и докрай ризата и шинела, че да не му стиска на врата.

    Минаха Пирот, поклониха се на гробищата от сръбско-българската война и поеха към една паланка на име Блато. Вървяха бавно, а колелата на каруците с провизии и муниции потракваха монотонно. Беше ясен ден и слънцето галеше полето и близкото хълмче. Стигнаха до ябълкова градина. Клоните на дърветата бяха толкова отрупани с плод, че седяха като хиляди малки цветни дъги. Конвоят спря и войниците се завтекоха към дърветата. Едни се покатериха, а други останаха под клоните и загризаха ябълките. Пускаха шеги, смееха се и сякаш съвсем забравиха, че са тръгнали на война. Нямаха и навик, защото всички бяха за първи път на фронта.

    Карафесоолу седеше на коня облегнал ръце в дръжката на седлото. Отпусна единия крак извън стремето и наблюдаваше настървените си другари. „На един войник винаги му се иска” – каза си той и огледа наоколо. Наблизо пасеше стадо овце. Над него като малки самолети прелитаха птички, които цепеха въздуха с песента си. „Много е спокойно” – каза си Митьо и после добави – „Не ми харесва тази работа”.

    Сбръчка вежди и се опита да види по-далеч. Колкото и да се взираше не забелязваше нищо, което да го притеснява. Така разкара тревогата и остана концентриран в едно хълмче на около четиристотин метра. Нещо го закачи за крачола и той подскочи.

    - Карафесоолу, на, хапни и ти. Що гледаш така строго? – беше войник, който му подаваше ябълка и го стресна докато го побутваше по крака.   

    Йорданов пое ябълката без да каже нищо, изтри я в куртката и изпрати с поглед войника, който тръгна обратно към дърветата. Захапа ябълката и докато устата му се пълнеше със сладко-кисел сок нещо изтрещя. Вдигна облак пръст, раздиран от виковете на колцина мъже. Конете с каруците избягаха. От димът и сипещата се като дъжд пръст се очерта силуета на войник, който с изкривено лице се опипваше по тялото и проверяваше дали е ранен. Дотичаха двама, хванаха го през раменете и отнесоха настрани. Някои от ротата обикаляха като ударени с нещо тежко по главите, сякаш съвсем бяха изгубили представа за пространство.

    Карафесоолу скочи от коня и се завтече към оръдието. Извика мерач и завъртяха оръдието в противоположната на ябълковата градина страна. Погледна през уреда за наблюдение към хълмчето, което допреди минута го притесняваше. Панорамата на оръдието даваше увеличение по-добро от всеки бинокъл, достъпен за войниците. Докато оглеждаше нещо като кол мина през погледа му. Оказа се, че зад хълмчето се подава голяма цев на самоходка.

    - Ваща мамка – изръмжа Митьо и после нареди – Пълни!

    Още с първия снаряд уцелиха, но за по-сигурно изстреляха още два. Като утихнаха нещата войниците наобиколиха ранените. Бяха пребледнели със сбръчкани устни, които всеки момент щяха да се напукат. Пострадалите бяха петима. Един беше ранен в ръката, друг в крака.

    Медикът прецени, че могат да чакат и не обърна внимание на стенанията им. Трети лежеше с окървавена глава. Той не помръдваше и дишаше отсечено. Него прегледа по-внимателно, но накрая се увери, че само е одраскан. Удари му един шамар да се съвземе и каза: „Ставай, ставай. Нищо ти няма”. 

    Другите двама бяха по-тежко ранени. Единият с почти откъснат крак, а другия имаше тежка рана в корема. Лекарят се погрижи, но разпореди да ги изпратят в дивизионната болница. При тази гледка половината войници вече мислиха да дезертират.

    Докато лекарят обикаляше ранените някой се обади, че храната и мунициите ги няма. Друг посочи с пръст далечината и показа впряговете, които търчаха по полето към един баир.
    С два скока Митьо беше на коня и го мушна в хълбоците.

    - Земи каска, Карафесоолу – извика един покрай който Йорданов препускаше.
    - Остави таз’ каска – извика той и подвикна на коня да е по-бърз.

    Каруците вече се бяха изгубили зад баирчето и по полето се виждаше само Митьо Йорданов, който препускаше. Подвикваше на животното да е по-бързо, а после на глас казваше: „Две каруци хляб и кашкавал. Две каруци бомби. Голям резил! Мамка му и резил!” Пак удряше коня, а той пръхтеше, потеше се и сякаш долавяше стремежа на ездача да достигне целта.

    Останалите от ротата наредиха оръдията готови за стрелба и залегнаха под ябълките. Стискаха оръжията и не смееха даже да дишат.

    - Трябваше още хора да тръгнат с Карафесоолу – обади се един от залегналите.
    - Това там е сигурна смърт – прошепна до него – Германците са ни обградили. Кой знае какво е зад този баир.

    Но нищо повече не гръмна. След двайсетина минути Карафесоолу се върна с четирите каруци. Беше ги навързал една подир друга като влак. Никой не ядеше ябълка. По залез редиците се построиха и тръгнаха към село Властоинци. Най-отпред на редицата черни силуети вървеше Карафесоолу и водеше коня.

    Като разбра командването за смелата му постъпка, разпореди Митьо Йорданов да получи орден за храброст.

    Разказът е по действителни събития
     

  • Facebook коментари